2 глава - Залата

   След училище Елън отиде на любимото си място – залата. Старо и просторно здание перфектно за филм на ужасите - сградата си плачеше за ремонт. Но именно ароматът на влага носещ се из студените помещения, странно защо ли й харесваше. Винаги щом влезеше там и я навяваше някаква носталгия. Сякаш е прекарала там целият си живот. Чувстваше се по-удобно и от в собственият си дом. Знаеше, че тук й е мястото, усещаше че принадлежи тук. Тук където тренираше бокс заедно с още куп момчета. И макар да беше единственото момиче, това изобщо не я притесняваше. Харесваше и тръпката от чувството за сила , което получаваше с всеки удар по боксовата круша. Мощта, с която се изпълваше - несравнимо чувство. Това място беше като неин отдушник . Тук тя можеше да излее всичката си ярост и да се почувства по-добре . Елън обичаше това място и стига да можеше би прекарала тук всяка своя свободна секунда. Там тя беше истинска , беше себе си :

 - Здравей Елън ! Доста си подранила днес . Май нямаше търпение да дойдеш ?

 - Здрасти, тренер .

 - Тренер!? Нали ти казах, че можеш да ми викаш просто г-н Танер .

 - На мен обаче тренер повече ми допада – каза му тя и му се усмихна широко.

 - Щом искаш, така да бъде – засмя се леко той и влезе в малкия си кабинет.

   Господин Танер или както обичаше да го нарича Елън, Тренера, беше висок и силен мъж, на около тридесет и пет години - собственик на залата. Винаги беше много мил с нея, дори понякога й казваше, че му напомня за дъщеричката му. Преди години Тренера е бил шампион по бокс, но заради травма се наложило да се оттегли. Жалко за загубата,  наистина. Бил е един от най-великите за времето си. Двамата с Елън са в приятелски отношения, сякаш се познаваха от години. Понякога даже и оставяше ключовете да затвори тя, за да може да тренира сама на спокойствие. За нея той беше най-пеканият възрастен. Някак си беше успял да запази детето в себе си, да запази младежкият си дух. Затова и толкова добре се разбираше с всички в залата.

   Когато влезе Елън първото, което забеляза беше големият и стар ринг по средата на помещението. Тепиха, на който не веднъж я бяха поваляли, но един ден щеше да бъде достатъчно добра и да си го върне, за всяка една рана, всеки понесен удар, направил я толкова силна. Точно на този ринг беше в момента и онзи досадник Дийн. Той е най-добрият сред всички. Имаше страхотно атлетично тяло, гарваново черна коса и дълбоки тъмни кафяви очи, почти черни. Тя го мразеше, защото този същият красавец беше непоправим грубиян и твърде нахален. Голям женкар, който желаеше да притежава всяко едно момиче. Беше с една година по-голям от нея, а вече е имал сигурно поне двайсетина момичета, или поне така разказват всички. Но една никога нямаше да има – Елън. Тя беше твърде голям инат и нямаше да се даде на такава отрепка като него:

-Какво правиш тук? Не вярвах, че ще се върнеш отново след като така жестоко те повалиха предния път. Нима вече не ти стана ясно,  че едно крехко момиче като теб няма работа сред мъжете.

-Не съм толкова крехка и безсилна. Ако не вярваш ела и ще ти покажа.

-Какво, ще ми покажеш отново как се пада майсторски ли?

-Ще ти се – каза тя и го погледна злобно.

-Обичам когато ме погледнеш с този твой поглед, сините ти очи са страшно секси – и той се усмихна похотливо.

-О, разкарай се Дийн! Направи услуга и на двама ни и отиди да досаждаш на някоя друга .

-Ами ако не искам друга? - каза той и направи крачка към нея.

-Твой проблем. Моля те, изчезни и ме остави на мира.

-След като ме помоли така учтиво ... Но знай, ще се върна.

Оф, такъв е досадник! – помисли си Елън, но истината бе, че тайно тя всъщност изпитваше някакво привличане от него, макар и да се дърпаше всеки път щом той правеше опити да я сваля. Да мразеше го, заради арогантното му държание и огромното его, но все пак имаше нещо в него, което й харесваше. Може би това, че се бори за нея и не се отказва лесно. Или пък дяволитата му усмивка. Всъщност това нямаше особено значение, защото тя бе твърде упорита и никога не би си го признала. Просто не искаше да бъде поредният му трофей, не искаше той да я нарани, както е наранявал още куп момичета преди нея. Не, не можеше да допусне да бъде използвана и захвърлена като кърпичка.

   След дълга и изтощителна тренировка, тя се прибра в къщи смазана и директно се просна на дивана. Макар бокса да я беше разсеял за малко, тя пак се сети за онзи сън, който я мъчеше нощи наред. Отново я обзе тъга и гадната горчива буца в гърлото й се върна. Слава богу , преди да потъне в своята скръб и отново да се хвърли в поредният филм с добре познат за нея сценарий, родителите й се прибраха от работа :

-Здравей миличка! Как мина първия учебен ден?

-Нормално, досущ като предните години. Само дето сега е по-строго и изискват от нас много повече. Поне с класа нямам проблеми. Мамо, твърде изморена съм след тренировката , така че ако ви трябвам ще съм в стаята си . Пък ако искаш после може да поговорим и да ти разкажа за училище

-Добре – каза майка й и я прегърна, а Елън веднага се запъти към своето убежище. Имаше нужда да се усамоти за малко, да събере мислите си, а и беше наистина скапана след днешния ден.

   Стаята й не беше нито огромна, нито розова като на повечето момичета. Също така и не беше отрупана с куп плакати на разни момчешки банди или  певици. Не , Елън не беше от този тип момичета. Нейната стая беше морско синя. Леглото й - голямо със старинна бяла  метална рамка, а над него имаше капан за сънища и много блещукащи лампички. То беше отрупано от възглавници с най-различни форми, в които Елън обичаше да се потапя. Точно под големия прозорец имаше пухкав килим и една огромна пухена възглавница – нейното кътче за спокойствие. Там тя обичаше да сяда и да си чете някоя книга или пък да рисува. Срещу леглото й стоеше бюрото с компютъра, над което имаше колаж от снимки на любими за нея хора. На една от снимките бяха тя, Елена и Браян на един купон. Елън се приближи вгледа се в снимката и си спомни за всички невероятни преживявания, които имат заедно. За първата цигара която изпушиха скрити в къщичката на дървото в двора на Елена. Естествено това не свърши добре за нито един от тях. Докара им само ужасна кашлица и цяла нощ дежурене в тоалетната. От тогава се заклеха да им е последната запалена цигара. Или пък за онзи път когато нехранимайкото, който излизаше с Елена я заряза заради друга, тогава Браян се зби с него. После докато момичетата похапваха сладолед за утеха, той трябваше да го държи на подутото си насинено око. Тримата бяха наистина много добри приятели. Всичко си беше нормално докато един ден Елън просто не погледна Браян право в очите и нещо в нея трепна. От тогава нищо не беше същото.

 Спомняйки си всичко това, тя отново натъжи от неговото безразличие и приятелско отношение. Може би вече беше крайно време да се откаже и да се примири, че никога няма да са нещо повече от приятели ...

    Изведнъж се почука на вратата :

-Елън , имаш гости – чу се гласът на майка й .

В същият момент през вратата влезе Елена .

-Извинявай , че днес не можах да дойда с теб по магазините.

-Няма нищо – каза Елена – Ще излезем утре , знам че си свободна , защото не тренираш във вторник и четвъртък . Няма спасение от мен! – каза тя и се засмя .

-Така е !– засмя се и Елън – Знаеш ли ,всъщност тази шопинг терапия може и да ми бъде полезна , имам нужда от малко разведряване .

-Нали ! Аз ти казах ,ама ти си знаеше своята . Впрочем , дойдох да те видя как си. Малко съм притеснена за теб. Отскоро ми изглеждаш една такава отвята, тъжна. Заради него ли е ?

-Амии ... всъщност да . Харесвам го и то много , и постоянно се опитвам да се сближа с него, но той някакси ме държи на страна от себе си. Не ми позволява да се доближа прекалено близо – каза Елън – какво толкова се страхува от мен . Просто искам да бъдем нещо повече от приятели. Умирам си всеки път щом е близо до мен. Всеки път  щом е зад мен ме побиват топли тръпки и просто ...

-Ах, колко сте ми сладки влюбените – засмя се Елена.

-По-скоро погубените!

-Стига де, не се отчайвай. Мразя да те гледам така тъжна. По-ведро де. Все пак не е единственото момче на света. Има още куп момчета на света и дори той да не чувства същото като теб, все пак, не е болка за умиране.

-Може би си права – каза Елън и силно я прегърна - Добре че си ти . На теб поне мога да споделя всичко. Не знам какво щях да правя, ако те нямаше теб. Благодаря ти!

-Нали за това са приятелките!  

1 Глава - Сънят

  Слънчевите лъчи падаха право в шоколадово кафявите му очи  и те сякаш блестяха със собствена светлина. Той прокара нежно пръсти през дългата й коса и й се усмихна с онази чаровна лъчезарна усмивка, в която се криеха хиляди слънца. Песента на птиците звучеше толкова нежно и красиво, че ги отнасяше като че ли на друга планета. Прегърна я и двамата легнаха сгушени на поляната. От топлината на прегръдката му , тя се разтапяше. Сърцето й биеше до полуда. Чувстваше се, че лети. Всичко беше перфектно. Искаше й се да остане така цяла вечност. Изведнъж се чу някакъв странен шум . Бип...бип...бип...

  Беше телефонът й :

 - Ало! Елън, миличка , стана ли вече ?

 - Да, мамо, станах ...

 - Добре мила, радвам се. Все пак не искам да закъснееш за първия учебен ден.

Както винаги, всичко беше просто сън. Просто онзи сън, който Елън сънуваше всяка вечер . Сънят, в който тя беше с момчето, което обича. Уви, просто сън.

   Още сънена, тя потърка очи и погледна към часовника. Беше седем сутринта. Скочи от леглото като опарена и се затича към банята. Не й беше нужно дори и кафе. Фактът, че пак ще закъснее за училище я събуди на секундата. Изми се набързо, среса чупливата си тъмно кестенява коса и облече най-удобните си дрехи. Това бяха чифт светло сини дънки и сива тънка туника. Хвърли учебниците в сивата си чанта, обу любимите си кецове и излетя от вкъщи като стрела.

   Беше началото на септември и времето навън беше прекрасно. По пътя към училище срещна най-добрата си приятелка – Елена. Тя беше средно висока, със светло кестенява права коса и кафяви очи. Много умна и сладка. Всички момчета я харесваха, но тя предпочиташе да е сама – не искаше някой да я командва и държи изкъсо. Елена обичаше свободата си и не искаше да я губи, не и все още. Но пък това не й пречеше да заглежда всяко едно момче. Дори й харесваше да се дразни с тях. За разлика от нея, Елън не беше такъв тип момиче. Тя предпочиташе да стои настрана, беше твърде срамежлива, за да тръгне да флиртува с някой сладур.  Двете с Елън бяха приятелки от малки и Елена я познаваше най-добре от всеки:

 - Побързай, че пак ще закъснеем !

 - Съжалявам, успах се. А и все пак е едва първия учебен ден. Спокойно, няма да ни пишат отсъствия .

 - Именно – първият учебен ден! Още от днес ли трябва да закъсняваме. Представи си какви изводи ще си направят учителите за нас – каза Елена и тръгна напред.

 - Добре де, чакай, идвам – затича се Елън след нея - Но все пак, не ми пука особено за мнението на учителите.

 - А трябва! Все пак вече сме в гимназията. Тук всичко е различно .

 - Нима!? И кое по-точно?

 - Всичко – каза Елена и се замечта – Вече сме по-големи, по-отговорни. Момчетата са по-готини ... Впрочем , като казах момчета , ти още ли си падаш по Браян?

 - Ами ... аз ... неее ... оф ,добре де. Да, още го харесвам, но едва ли имам шанс. Та той гледа на мен просто като приятелка и не вярвам това да се промени.

 - Нищо не се знае. Имай малко повече вяра и ще видиш. Знаеш ли, може и той да те харесва, просто да е твърде срамежлив и да не го показва.

 - Не знам – въздъхна Елън – Но ще се опитам да не мисля за него. Само това ми трябва тази година, още повече разочарования .

И в същия момент би първия звънец .

 - Хайде, по-бързо, не искам да закъснявам Елън.

 - Добре, добре,идвам!

   Ето, че вече бяха пред училището си. То беше на четири етажа и наскоро ремонтирано. Макар да изглеждаше ново, на Елън никак не й беше приятно да ходи в него и все още го усещаше като затвор. Нищо че беше отличничка, самата обстановка я натъжаваше и дори депресираше. Мразеше това място и нямаше търпение да се махне от там. За жалост , това нямаше да стане скоро. Елън беше на петнадесет години, едва в девети клас, а вече й беше писнало от всичко това. Единственото хубаво нещо в цялата работа беше той. Момчето от сънищата й, нейн добър приятел – Браян.

    Когато се качиха горе в стаята имаше само пет човека. Там беше и той, най-сладкото за нея момче на света. Висок с шоколадово кафеви очи, къса кестенява коса и прекрасна усмивка:

 - Здравейте момичета! - той ги поздрави и им се усмихна. Ах усмивката му. Елън можеше да я гледа с часове ...

 - Здрасти! - отвърнаха му те, седнаха си по местата и зачакаха да бие втория звънец.

Изведнъж той се приближи и седна пред тях:

 - Как прекарахте лятото?

 - Скучно - отвърна Елена – като всяко предно лято. Нищо ново не се случи.

 - А при теб Елън. Чух ,че си се записала на бокс. Това не е ли мъжки спорт?

 - И какво от това. На мен си ми харесва .

 - Еми, нищо. Просто се притеснявам да не се нараниш.

 - Спокойно, няма да си счупя някой нокът.

Браян се засмя и си седна на мястото, защото вторият звънец вече би. Официално адът започна.

    Часовете минаха неусетно. Все пак, беше първият учебен ден и не се учеше кой знае какво, камо ли да се изпитва. Дойде време за обедната почивка. Момичетата седнаха в двора, на сянка под старата огромна върба, чиито клони се спускаха над тях като пипала на чудовище:

 - Ако знаеш само каква рокля си харесах вчера - каза Елена - И беше с двайсет процента намаление. Хайде след училище да излезем на шопинг терапия , тъкмо ще ти я покажа. Ехо, слушаш ли ме изобщо?

 - Да, да, слушам те – разклати нервно глава Елън, сякаш току що се бе събудила от странен сън.

Тя се беше зазяпала отново в Браян. Мисълта, че той я преследва всяка нощ в сънищата й, че там е на сигурно в неговите обятия, а на живо никога той няма да гледа на нея по същия начин я убиваше. Това беше нейната химера и колкото и да не й се искаше да се примирява с това, трябваше. Омръзна й от неговото пренебрежение, от неговото приятелско отношение. Тя искаше да бъдат нещо повече и беше крайно време да направи нещо по въпроса. Само че не й стигаше смелостта.

 - Моля те, кажи ми че си свободна! - гледаше я Елена с онази нейна невинна кучешка муцунка.

 - Много добре знаеш, че не мога. След училище ще ходя в залата да потренирам малко. Имам нужда да изпусна парата.

 - Как може да ти харесва бокса?! Та това си е мъжки спорт – зачуди й се Елена.

 - Наистина? И ти ли?!

 - Добре де ... Или може би ходиш заради момчетата, които тренират там? Знаеш ли, като се замисля трябва някой път да дойда с теб – каза Елена и похотливо захапа долната си устна.

 - Да, добре дошла си винаги щом пожелаеш – засмя се Елън – Чакай само да ти дам кърпичка.

 - Че защо ми е кърпичка?– учуди се Елена.

 - Защото ти потекоха лигите глупаче.

 - Стига де! Какво да направя? Такава съм си ...