1 Глава - Сънят

  Слънчевите лъчи падаха право в шоколадово кафявите му очи  и те сякаш блестяха със собствена светлина. Той прокара нежно пръсти през дългата й коса и й се усмихна с онази чаровна лъчезарна усмивка, в която се криеха хиляди слънца. Песента на птиците звучеше толкова нежно и красиво, че ги отнасяше като че ли на друга планета. Прегърна я и двамата легнаха сгушени на поляната. От топлината на прегръдката му , тя се разтапяше. Сърцето й биеше до полуда. Чувстваше се, че лети. Всичко беше перфектно. Искаше й се да остане така цяла вечност. Изведнъж се чу някакъв странен шум . Бип...бип...бип...

  Беше телефонът й :

 - Ало! Елън, миличка , стана ли вече ?

 - Да, мамо, станах ...

 - Добре мила, радвам се. Все пак не искам да закъснееш за първия учебен ден.

Както винаги, всичко беше просто сън. Просто онзи сън, който Елън сънуваше всяка вечер . Сънят, в който тя беше с момчето, което обича. Уви, просто сън.

   Още сънена, тя потърка очи и погледна към часовника. Беше седем сутринта. Скочи от леглото като опарена и се затича към банята. Не й беше нужно дори и кафе. Фактът, че пак ще закъснее за училище я събуди на секундата. Изми се набързо, среса чупливата си тъмно кестенява коса и облече най-удобните си дрехи. Това бяха чифт светло сини дънки и сива тънка туника. Хвърли учебниците в сивата си чанта, обу любимите си кецове и излетя от вкъщи като стрела.

   Беше началото на септември и времето навън беше прекрасно. По пътя към училище срещна най-добрата си приятелка – Елена. Тя беше средно висока, със светло кестенява права коса и кафяви очи. Много умна и сладка. Всички момчета я харесваха, но тя предпочиташе да е сама – не искаше някой да я командва и държи изкъсо. Елена обичаше свободата си и не искаше да я губи, не и все още. Но пък това не й пречеше да заглежда всяко едно момче. Дори й харесваше да се дразни с тях. За разлика от нея, Елън не беше такъв тип момиче. Тя предпочиташе да стои настрана, беше твърде срамежлива, за да тръгне да флиртува с някой сладур.  Двете с Елън бяха приятелки от малки и Елена я познаваше най-добре от всеки:

 - Побързай, че пак ще закъснеем !

 - Съжалявам, успах се. А и все пак е едва първия учебен ден. Спокойно, няма да ни пишат отсъствия .

 - Именно – първият учебен ден! Още от днес ли трябва да закъсняваме. Представи си какви изводи ще си направят учителите за нас – каза Елена и тръгна напред.

 - Добре де, чакай, идвам – затича се Елън след нея - Но все пак, не ми пука особено за мнението на учителите.

 - А трябва! Все пак вече сме в гимназията. Тук всичко е различно .

 - Нима!? И кое по-точно?

 - Всичко – каза Елена и се замечта – Вече сме по-големи, по-отговорни. Момчетата са по-готини ... Впрочем , като казах момчета , ти още ли си падаш по Браян?

 - Ами ... аз ... неее ... оф ,добре де. Да, още го харесвам, но едва ли имам шанс. Та той гледа на мен просто като приятелка и не вярвам това да се промени.

 - Нищо не се знае. Имай малко повече вяра и ще видиш. Знаеш ли, може и той да те харесва, просто да е твърде срамежлив и да не го показва.

 - Не знам – въздъхна Елън – Но ще се опитам да не мисля за него. Само това ми трябва тази година, още повече разочарования .

И в същия момент би първия звънец .

 - Хайде, по-бързо, не искам да закъснявам Елън.

 - Добре, добре,идвам!

   Ето, че вече бяха пред училището си. То беше на четири етажа и наскоро ремонтирано. Макар да изглеждаше ново, на Елън никак не й беше приятно да ходи в него и все още го усещаше като затвор. Нищо че беше отличничка, самата обстановка я натъжаваше и дори депресираше. Мразеше това място и нямаше търпение да се махне от там. За жалост , това нямаше да стане скоро. Елън беше на петнадесет години, едва в девети клас, а вече й беше писнало от всичко това. Единственото хубаво нещо в цялата работа беше той. Момчето от сънищата й, нейн добър приятел – Браян.

    Когато се качиха горе в стаята имаше само пет човека. Там беше и той, най-сладкото за нея момче на света. Висок с шоколадово кафеви очи, къса кестенява коса и прекрасна усмивка:

 - Здравейте момичета! - той ги поздрави и им се усмихна. Ах усмивката му. Елън можеше да я гледа с часове ...

 - Здрасти! - отвърнаха му те, седнаха си по местата и зачакаха да бие втория звънец.

Изведнъж той се приближи и седна пред тях:

 - Как прекарахте лятото?

 - Скучно - отвърна Елена – като всяко предно лято. Нищо ново не се случи.

 - А при теб Елън. Чух ,че си се записала на бокс. Това не е ли мъжки спорт?

 - И какво от това. На мен си ми харесва .

 - Еми, нищо. Просто се притеснявам да не се нараниш.

 - Спокойно, няма да си счупя някой нокът.

Браян се засмя и си седна на мястото, защото вторият звънец вече би. Официално адът започна.

    Часовете минаха неусетно. Все пак, беше първият учебен ден и не се учеше кой знае какво, камо ли да се изпитва. Дойде време за обедната почивка. Момичетата седнаха в двора, на сянка под старата огромна върба, чиито клони се спускаха над тях като пипала на чудовище:

 - Ако знаеш само каква рокля си харесах вчера - каза Елена - И беше с двайсет процента намаление. Хайде след училище да излезем на шопинг терапия , тъкмо ще ти я покажа. Ехо, слушаш ли ме изобщо?

 - Да, да, слушам те – разклати нервно глава Елън, сякаш току що се бе събудила от странен сън.

Тя се беше зазяпала отново в Браян. Мисълта, че той я преследва всяка нощ в сънищата й, че там е на сигурно в неговите обятия, а на живо никога той няма да гледа на нея по същия начин я убиваше. Това беше нейната химера и колкото и да не й се искаше да се примирява с това, трябваше. Омръзна й от неговото пренебрежение, от неговото приятелско отношение. Тя искаше да бъдат нещо повече и беше крайно време да направи нещо по въпроса. Само че не й стигаше смелостта.

 - Моля те, кажи ми че си свободна! - гледаше я Елена с онази нейна невинна кучешка муцунка.

 - Много добре знаеш, че не мога. След училище ще ходя в залата да потренирам малко. Имам нужда да изпусна парата.

 - Как може да ти харесва бокса?! Та това си е мъжки спорт – зачуди й се Елена.

 - Наистина? И ти ли?!

 - Добре де ... Или може би ходиш заради момчетата, които тренират там? Знаеш ли, като се замисля трябва някой път да дойда с теб – каза Елена и похотливо захапа долната си устна.

 - Да, добре дошла си винаги щом пожелаеш – засмя се Елън – Чакай само да ти дам кърпичка.

 - Че защо ми е кърпичка?– учуди се Елена.

 - Защото ти потекоха лигите глупаче.

 - Стига де! Какво да направя? Такава съм си ...