Слънчевите лъчи падаха право в
шоколадово кафявите му очи и те сякаш
блестяха със собствена светлина. Той прокара нежно пръсти през дългата й коса и
й се усмихна с онази чаровна лъчезарна усмивка, в която се криеха хиляди
слънца. Песента на птиците звучеше толкова нежно и красиво, че ги отнасяше
като че ли на друга планета. Прегърна я и двамата легнаха сгушени на поляната.
От топлината на прегръдката му , тя се разтапяше. Сърцето й биеше до полуда. Чувстваше се, че лети. Всичко беше перфектно. Искаше й се да остане така цяла
вечност. Изведнъж се чу някакъв странен шум . Бип...бип...бип...
Беше телефонът й :
- Ало! Елън, миличка , стана ли вече ?
- Да, мамо, станах ...
- Добре мила, радвам се. Все пак не искам да
закъснееш за първия учебен ден.
Както винаги, всичко беше просто
сън. Просто онзи сън, който Елън сънуваше всяка вечер . Сънят, в който тя
беше с момчето, което обича. Уви, просто сън.
Още сънена, тя потърка очи и погледна към часовника. Беше седем
сутринта. Скочи от леглото като опарена и се затича към банята. Не й беше
нужно дори и кафе. Фактът, че пак ще закъснее за училище я събуди на
секундата. Изми се набързо, среса чупливата си тъмно кестенява коса и облече
най-удобните си дрехи. Това бяха чифт светло сини дънки и сива тънка туника.
Хвърли учебниците в сивата си чанта, обу любимите си кецове и излетя от вкъщи
като стрела.
Беше началото на септември и времето навън беше прекрасно. По пътя към
училище срещна най-добрата си приятелка – Елена. Тя беше средно висока, със
светло кестенява права коса и кафяви очи. Много умна и сладка. Всички момчета
я харесваха, но тя предпочиташе да е сама – не искаше някой да я командва и
държи изкъсо. Елена обичаше свободата си и не искаше да я губи, не и все още.
Но пък това не й пречеше да заглежда всяко едно момче. Дори й харесваше да се дразни с тях. За разлика
от нея, Елън не беше такъв тип момиче. Тя предпочиташе да стои настрана,
беше твърде срамежлива, за да тръгне да флиртува с някой сладур. Двете с Елън бяха приятелки от малки и Елена я
познаваше най-добре от всеки:
- Побързай, че пак ще закъснеем
!
- Съжалявам, успах се. А и все
пак е едва първия учебен ден. Спокойно, няма да ни пишат отсъствия .
- Именно – първият учебен ден! Още
от днес ли трябва да закъсняваме. Представи си какви изводи ще си направят учителите за нас – каза Елена и
тръгна напред.
- Добре де, чакай, идвам –
затича се Елън след нея - Но все пак, не ми пука особено за мнението на
учителите.
- А трябва! Все пак вече сме в
гимназията. Тук всичко е различно .
- Нима!? И кое по-точно?
- Всичко – каза Елена и се замечта
– Вече сме по-големи, по-отговорни. Момчетата са по-готини ... Впрочем , като
казах момчета , ти още ли си падаш по Браян?
- Ами ... аз ... неее ... оф
,добре де. Да, още го харесвам, но едва ли имам шанс. Та той гледа на мен
просто като приятелка и не вярвам това да се промени.
- Нищо не се знае. Имай малко
повече вяра и ще видиш. Знаеш ли, може и той да те харесва, просто да е
твърде срамежлив и да не го показва.
- Не знам – въздъхна Елън – Но ще
се опитам да не мисля за него. Само това ми трябва тази година, още повече
разочарования .
И в същия момент би първия звънец .
- Хайде, по-бързо, не искам да
закъснявам Елън.
- Добре, добре,идвам!
Ето, че вече бяха пред училището си. То беше на четири етажа и наскоро
ремонтирано. Макар да изглеждаше ново, на Елън никак не й беше приятно да
ходи в него и все още го усещаше като затвор. Нищо че беше отличничка, самата
обстановка я натъжаваше и дори депресираше. Мразеше това място и нямаше
търпение да се махне от там. За жалост , това нямаше да стане скоро. Елън
беше на петнадесет години, едва в девети клас, а вече й беше писнало от
всичко това. Единственото хубаво нещо в цялата работа беше той. Момчето от
сънищата й, нейн добър приятел – Браян.
Когато се качиха горе в стаята имаше само
пет човека. Там беше и той, най-сладкото за нея момче на света. Висок с
шоколадово кафеви очи, къса кестенява коса и прекрасна усмивка:
- Здравейте момичета! - той ги
поздрави и им се усмихна. Ах усмивката му. Елън можеше да я гледа с часове
...
- Здрасти! - отвърнаха му те,
седнаха си по местата и зачакаха да бие втория звънец.
Изведнъж той се приближи и седна пред тях:
- Как прекарахте лятото?
- Скучно - отвърна Елена – като
всяко предно лято. Нищо ново не се случи.
- А при теб Елън. Чух ,че си се
записала на бокс. Това не е ли мъжки спорт?
- И какво от това. На мен си ми
харесва .
- Еми, нищо. Просто се
притеснявам да не се нараниш.
- Спокойно, няма да си счупя
някой нокът.
Браян се засмя и си седна на
мястото, защото вторият звънец вече би. Официално адът започна.
Часовете минаха неусетно. Все
пак, беше първият учебен ден и не се учеше кой знае какво, камо ли да се
изпитва. Дойде време за обедната почивка. Момичетата седнаха в двора, на
сянка под старата огромна върба, чиито клони се спускаха над тях като пипала
на чудовище:
- Ако знаеш само каква рокля си
харесах вчера - каза Елена - И беше с двайсет процента намаление. Хайде след
училище да излезем на шопинг терапия , тъкмо ще ти я покажа. Ехо, слушаш ли ме
изобщо?
- Да, да, слушам те – разклати нервно
глава Елън, сякаш току що се бе събудила от странен сън.
Тя се беше зазяпала отново в
Браян. Мисълта, че той я преследва всяка нощ в сънищата й, че там е на
сигурно в неговите обятия, а на живо никога той няма да гледа на нея по същия
начин я убиваше. Това беше нейната химера и колкото и да не й се искаше да се
примирява с това, трябваше. Омръзна й от неговото пренебрежение, от неговото
приятелско отношение. Тя искаше да бъдат нещо повече и беше крайно време да
направи нещо по въпроса. Само че не й стигаше смелостта.
- Моля те, кажи ми че си
свободна! - гледаше я Елена с онази нейна невинна кучешка муцунка.
- Много добре знаеш, че не мога. След училище ще ходя в залата да потренирам малко. Имам нужда да изпусна
парата.
- Как може да ти харесва бокса?!
Та това си е мъжки спорт – зачуди й се Елена.
- Наистина? И ти ли?!
- Добре де ... Или може би ходиш заради
момчетата, които тренират там? Знаеш ли, като се замисля трябва някой път да
дойда с теб – каза Елена и похотливо захапа долната си устна.
- Да, добре дошла си винаги щом
пожелаеш – засмя се Елън – Чакай само да ти дам кърпичка.
- Че защо ми е кърпичка?– учуди се
Елена.
- Защото ти потекоха лигите
глупаче.
- Стига де! Какво да направя?
Такава съм си ...
